Клаудия Кардинале: В живота ми имаше само един мъж

Клаудия Кардинале: В живота ми имаше само един мъж
Имах много гореща любовна сцена с Хенри Фонда в “Имало едно време на Запад”, на Серджо Леоне, но жена му, закована като лешояд до камерата, ме гледаше с такава омраза, че се бях парализирала. Обожавах Белмондо, с когото съм снимала четири филма, както и Делон, с когото толкова съм се смяла. Марлон Брандо беше моят идол, когато бях малка в Тунис, така както и Брижит Бардо. Той разбра за това и веднъж почука на вратата ми в Холивуд, за да ме съблазни и да спи с мен. Но бързо разбра. “ОК. Ти си Овен като мен, нали?”. И си тръгна. Почти изпитах малко съжаление. Дори Паскуале по-късно беше изумен: “Как можа да откажеш на Брандо?”

 

 Рим, 1959 г.

 

Икона на световното кино, италианската актриса ще изкачи отново стълбите на кинофестивала в Кан, който започва на 17 май. 

Клаудия Кардинале, любимата актриса на Висконти и Фелини и партньорка на най-големите актьори на ХХ век, от Бърт Ланкастър до Ален Делон, Хенри Фонда, Жан-Пол Белмондо или Марчело Мастрояни, бе избрана за лице на официалния плакат на 70-ото издание на кинофестивала в Кан, за да олицетвори “радостта, свободата и дързостта”. В интервю за “Монд” актрисата разказва за своя път. 

 

- Нямаше да стигна дотук, ако…

 

- … ако раждането на моето малко момченце, в резултат на изнасилване, не ме бе накарало да започна в киното, за да си изкарвам прехраната и да бъда независима. Направих го заради него. За Патрик, това бебе, което исках да запазя, въпреки обстоятелствата и огромния скандал, който можеше да предизвика тогава раждането на извънбрачно дете. 

Бях много млада, настървена, срамежлива, почти дива. И без никакво желание да се показвам на снимачните площадки. Но ето: по една случайност, на 17 г., през 1955-а, бях избрана за Най-красивата италианка в Тунис, въпреки че не се бях явила на конкурс. Наградата беше пътуване до филмовия фестивал във Венеция, където отидох с мама, и моят бански костюм на плажа на Лидо привлече вниманието на режисьорите, които веднага отпратих. Един вестник дори пусна мой портрет със заглавие “Момичето, което не иска да играе в киното”. Но настоятелните молби продължиха. Баща ми започна да получава купища телеграми и накрая каза: “Защо не?”. Междувременно драмата, която се бе случила, и предстоящото раждане на бебето - което пазех в тайна - ме убедиха да го направя.

 

- Значи сте напуснали родния Тунис, за да отидете в Рим?

 

- Да. Един голям италиански продуцент, Франко Кристалди, веднага ме взе под крилото си. Снимах се бременна, никой не си даваше сметка за това, защото талията на дрехите тогава беше точно под гърдите. Организираха дискретно раждането в Лондон. Така бебето бе наречено Патрик. Защото бе кръстен в католическата църква “Свети Патрик”. На същия продуцент му хрумна идеята да кажем, че бебето е малкият ми брат. И аз бях принудена да приема тази лъжа, за да избегна скандала и да защитя кариерата си.

 

- Съжалявате ли за това?

 

- О, да! Имах късмет със сплотеното си семейство, което прояви солидарност. Но лъжата беше бреме и когато Патрик стана на шест или седем години, се обадих на един журналист и признах, че това е моят син. Знаете ли, беше странна епоха, в която актьорите бяха напълно зависими от продуцента, с когото имат договор, така че бяха с вързани ръце и крака. Много бързо започнаха успехите ми, правех по четири филма годишно, но заплащането ми оставаше като на обикновена служителка и не бях свободна да излизам, да се гримирам, в личния си живот. 

По-късно разбрах впрочем, че бащата на моя син ми е пращал много писма, които продуцентът е късал, без никога да ме уведоми. Той е искал да признае детето. Когато научих за това и попитах Патрик дали иска да бъде припознат, той отказа категорично. Всичко това беше много мъчително. И моят син страдаше. Но днес той е на 60 години. И, за щастие, двамата с него запазихме прекрасна връзка - той вече живее в Рим, след Ню Йорк, а аз живея в Париж. Семейството е много важно.

 

- Значи вашето семейство е италианско, но се е установило в Тунис от няколко поколения насам…

 

- Да. Моите предци напуснали Сицилия и заминали за Тунис, по онова време френски протекторат. И родителите ми, като мен самата, са били отгледани на френски език. Имах голям късмет, защото те бяха неразделна двойка. Влюбени и сплотени. И когато татко почина на 95 г., мама ми каза: “Правихме любов точно преди да умре”. Не е ли невероятно? Баща ми беше инженер технолог в железопътната компания в Тунис, но също така свиреше на цигулка и изнасяше концерти. Мама се грижеше за четирите деца: Бланш, Бруно, Адриан и аз, Клод. 

Сестра ми Бланш, руса със сини очи, мечтаеше да играе в киното. Аз, брюнетката с черни очи, която наричаха “Бебрберката”, се виждах по-скоро като учителка в пустинята или изследователка, която открива света. Бях онова, което наричат мъжкарана, винаги готова да се бия, за да покажа, че момичетата са поне толкова силни, колкото момчетата. Истинска луда глава, която скачаше във влака в движение, за да отиде на училище в Картаген. Накрая кондукторите казаха на баща ми, защото това беше много опасно. Но нищо не ме плашеше.

 

- Все пак сте отказали, когато режисьорът Рене Вотие поискал веднъж да ви заговори на излизане от училище!

 

- Да. Тръгнах си, тичайки. Тогава той отиде при директорката: забелязахме едно младо момиче… “Ох, казала тя. Клод, тя е дивачка! По-добре да се обадя на баща й”. И така се снимах в малък филм, който се казваше “Златните пръстени”, където играех ролята на арабка. А после друг, “Гоха”, с един дебютант на име Омар Шариф, където също бях забулена арабка. Но това беше преди голямото ми заминаване за Италия. 

 

- Говорехте ли италиански, когато пристигнахте в Рим?

 

- Нито дума! Майчиният ми език е френският и аз не разбирах нищо, ужасена, при пристигането си за снимките на “Гълъб” на Моничели, виждайки всички да жестикулират, говорейки на висок глас. Имах чувството, че всички се карат. Но не, обясниха ми: италианците говорят и с ръцете си. В актьорската школа на “Чинечита”, когато трябваше да се кача на сцената и да се представя, бях неспособна да го направя. Всички ме наблюдаваха, казвайки си: тази трябва да е арабка. Разярена си тръгнах, тръшвайки вратата. Но те ме задържаха, избраха ме “заради темперамента”! И постепенно научих италиански. Но в първите филми ме дублираха. В “Гепардът” говорех на френски с Ален Делон и на английски с Бърт Ланкастър.

Фелини беше човекът, който поиска да играя на италиански във филма “Осем и половина”, дори и да имам френски акцент. По онова време впрочем аз бях луда. Защото снимах двата филма едновременно. Висконти, точен, педантичен, както в театъра, ми говореше на френски и искаше да съм брюнетка с дълги коси. Фелини, разхвърлян и без сценарий, ми говореше на италиански и искаше да съм по-скоро блондинка с къси коси. Това са двата най-важни филма в живота ми.

 

Ален Делон, Клаудия Кардинале и Лукино Висконти по време на снимките на “Гепардът”, 1962 г.

 

- Почувствахте ли специална връзка с Лукино Висконти?

 

- Да. Това е най-елегантният и културен мъж, когото някога съм срещала. Още в първия си филм с него, “Роко и неговите братя”, знаех, че иска да ме защити, защото в една бойна сцена той взе мегафона и извика: “Не ми убивайте Кардинале!”. По време на снимките на “Гепардът” той идваше да ми шепне на ухото на френски: “Искам да ти видя езика, когато целуваш Делон”. А в “Сандра”, който режисираше от инвалидната си количка, искаше да играя в истинската булчинска рокля на майка му. Често ме канеше на вечеря в дома си във Виа Салария и под салфетката ми винаги криеше малък подарък, бижу, намек за един филм. 

Когато веднъж Марлене Дитрих му изпрати пощенска картичка I love you Luchino (Обичам те, Лукино - бел. пр.), той ми каза: “Хайде да отидем да я гледаме на последния й концерт в Лондон”. И отидохме заедно с Рудолф Нуреев. Когато го видя, тя се разплака. А после, когато научих, че живее в Париж в почти пълна изолация, изоставена и забравена от всички, успях да я намеря и не я изоставих до смъртта й.

 

- Не създава ли киното щастливи хора?

 

- Това е канибалска и неблагодарна професия. В Холивуд, където отказах да остана, още повече, отколкото в Италия. Най-вече за актрисите. И особено, когато преминат 60 години. Винаги ще помня Рита Хейуърт, която играех като момиче в “Най-големият цирк на света” с великия Джон Уейн. Веднъж тя дойде в малкия фургон, който ми служеше за гримьорна. Погледна ме и ми каза: “Знаеш ли, аз също бях красива”. И избухна в сълзи.

 

 Клаудия Кардинале, Бърт Ланкастър и Лукино Висконти позират с гепард, взет на заем от един цирк, на плажа в Кан, 1963 г.

 

- Вие самата изпитахте ли натиска на възрастта и вечното изискване за красота?

 

- Глупаво е да мислим, че можем да спрем времето. Когато виждам всички тези актриси, които се преправят и накрая всички те си заприличват, ако не са обезобразени за цял живот! Какъв ужас! Не понасям идеята за пластична хирургия. Веднъж един лекар дойде при мен, за да ми направи предложение. Никога! Впрочем мама винаги ми казваше: “Бръчките ти не се виждат, Клаудия, защото ти винаги се смееш!” Аз съм на 79 г. и понякога хората не могат да повярват.

 

- Болезнено ли е понякога да гледате отново стари филми?

 

- Преди няколко години в Кан имаше прожекция на “Гепардът” във възстановена версия. Ален Делон беше до мен и накрая, през сълзи, той ми прошепна: “Видя ли? Всички те са мъртви”. Това беше вярно. Преживях една златна епоха на киното, която вдъхнови Мартин Скорсезе и Уди Алън (те ми го казаха), но чийто действащи лица си отидоха. Толкова велики и красиви актьори…

 

- Които са ви ухажвали!

 

- Да. Но в живота ми имаше само един мъж: неаполитанския режисьор Паскуале Скуитиери, бащата на дъщеря ми, с когото направих десет филма. И аз го избрах. Той беше много хубав, съблазнител, който трупаше завоевания сред италианските, френски, американски актриси, само ако знаете! Веднъж научих, че е в Ню Йорк, хванах самолета и на летище “Джон Ф. Кенеди” се обадих на единствения номер, който знаех, на един негов приятел артист. Казах: “Търся Паскуале”. Той ми отговори: “Невероятно: той е точно до мен”. И ми го даде: “Клаудия, защо ми звъниш от Рим? - Ами я да видим! Аз съм на летище “Джон Ф. Кенеди”. Ела да ме вземеш!”. И той дойде. Прекарахме 27 г. заедно.

В началото Франко Кристалди беше бесен и се опита да ни блокира професионално, защото беше влиятелен и контролираше цялата италианска филмова индустрия. И накрая, когато напуснах Рим и заминах за Париж, заради папараците, които винаги бяха пред вратата и ме тормозеха с малката ми дъщеря, Паскуале и аз станахме станахме страхотни съучастници. Непрекъснато си звъняхме. След неговата смърт през февруари тези телефонни обаждания ужасно ми липсват. Навсякъде в апартамента ми има негови снимки.

 

- Какви са спомените ви за други големи актьори или партньори?

 

- Дейвид Нивън, партньорът ми в “Розовата пантера”, ми направи най-красивия комплимент: “Клаудия, заедно със спагетите ти си най-хубавото изобретение на италианците!”. Имах много гореща любовна сцена с Хенри Фонда в “Имало едно време на Запад”, на Серджо Леоне, но жена му, закована като лешояд до камерата, ме гледаше с такава омраза, че се бях парализирала. Обожавах Белмондо, с когото съм снимала четири филма, както и Делон, с когото толкова съм се смяла. Обичах нежно Рок Хъдсън, моят голям приятел хомосексуалист, с когото се разхождах под ръка, за да си помислят, че имаме романс, защото да бъдеш гей в киното беше равносилно на отрова и можеше да спре кариерата ти.  Бях до него и когато почина в Париж от СПИН.

 

 

С Хенри Фонда в "Имало едно време на Запад"

 

- А Марчело Мастрояни?

 

- Ах, Марчело! Дебютирах с него и направихме няколко филма заедно. Спомням си, че в “Хубавият Антонио” на Болонини, през 1960 г., той играеше ролята на толкова влюбен в мен мъж, че беше импотентен. Представете си, той не можеше да излезе от хотела в Катания, защото мъжете бяха готови да стигнат до бой с него под предлог, че импотентен сицилианец не съществува!

 

- В истинския живот беше ли влюбен във вас?

 

- Да, мисля. Дори веднъж го каза в едно телевизионно предаване, където бях поканена. При пристигането ми той се втурна към мен и ми каза: “Бях толкова влюбен в теб!”. Отговорих му: “Спри, Марчело! В ефир сме!”. Мислех за Катрин Деньов, за която беше женен тогава. Но той: “Не ми пука! Бях лудо влюбен в теб!”. Беше приятно, но не лукаво. Деньов беше бясна и дълго време ми се сърдеше. 

 

 

С Марчело Мастрояни в "Хубавият Антонио"

 

- А Марлон Брандо?

 

- Той беше моят идол, когато бях малка в Тунис, така както и Брижит Бардо. Той разбра за това и веднъж почука на вратата ми в Холивуд, за да ме съблазни и да спи с мен. Но бързо разбра. “ОК. Ти си Овен като мен, нали?”. И си тръгна. Почти изпитах малко съжаление. Дори Паскуале по-късно беше изумен: “Как можа да откажеш на Брандо?”. Но аз никога не съм искала да смесвам професията и личния си живот. Без флиртове. Без истории. Италианката има силен темперамент. 

 

- Вие сте една от малкото актриси от онова време, която продължава да се снима!

 

- Знам, това е невероятно. И винаги със същата уплаха. Тя не ме напусна, въпреки почти 150-те ми филма, и всички медали и статуетки, които виждате  на скриновете ми. Имах голям късмет. Тази професия ми подари много животи. И възможността да използвам известността си в служба на многобройни каузи: правата на жените, защото съм феминистка. Правата на хомосексуалистите и те го знаят, защото винаги ме поздравяват, минавайки под прозорците ми по време на гей парада. Борбата срещу СПИН и смъртното наказание с “Амнести Интернешънъл”. Децата в Камбоджа…

 

- Киното изгори много млади хора, пометени след един или два филма. Какви съвети давате на младите актьори?

 

- Да бъдат силни отвътре. Да се освободят бързо от ролите, за да не се загубят в героите. И да живеят с това, което са в действителност, без да смесват професионалния и личния живот. Да не приемат роля, която може да ги нарани или им създава чувството, че се продават. Аз, например, винаги съм отказвала голотата, бих се почувствала така, сякаш продавам тялото си. Да отказват отвратителните капризи на някои режисьори. И да се съпротивляват на изнудването по време на работа. Да, трябва да се бориш!

 

 

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

Коментари

  • Sic transit

    16 Май 2017 13:55ч.

    gloria mundi...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Бай Иван

    17 Май 2017 9:50ч.

    Преди 30-40 години френското и италианското кино бяха върхът! Сега Холивуд смаза всички!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Марияна Стоянова

    18 Май 2017 0:10ч.

    Има три естествено красиви жени на почтенна възраст,без химия и д-р"Енчев" -София Лорен,Клаудия Кардинале и по младата Катрин Зита Джоунс -жени....

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Димитър

    04 Юни 2017 15:10ч.

    Е, да...Бяха хубави години..Европа защитаваше ценности и въобще не знаеше посоката. Нравите...нравите...Постепенна деградация с най-добри намерения.И ето Европа днес- стресната, ужасена, шокирана,объркана, уплашена, без ценности. „Да, това е епоха на морална криза. Да, вие понасяте наказание за стореното от вас зло. Но сега не човекът е на подсъдимата скамейка и не природата на човека ще трябва да поеме вината. Този път ще съдим вашия морал. Вашият морален кодекс достигна логическия си завършек, задънената улица в края на своя ход. И ако желаете животът ви да продължи, на вас ви трябва не да се върнете към нравствеността – вие никога не сте я познавали – на вас ви трябва да я откриете.“ Из романа „Атлас повдигна рамене“

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи