Мария Станкова за българските интернет форуми

В glasove.com започнахме дебат за българските интернет форуми. Идеята е да съберем мнения на публицисти, които пишат за различни издания, както и да чуем мнението на самите участници в този процес. Няма да правим разлика между отделно регистрирани форуми и постинги под статии. Опитваме се да ги подложим на критичен анализ, доколкото балансът поне в интернет пространството е силно нарушен – мненията под дадена статия много често обезсмислят самата статия, а и разпиляват разговорите в ненужна посока. И тъй като хората, които пишат във форуми, най-често критикуват всичко останало, е редно да се започне разговор и за качеството на техните писания. В близките седмици ще публикуваме мненията на журналисти, писатели, публицисти и коментатори. Вече ви представихме мненията на Бойко Пенчев и Ани Илков, Иво Христов и Георги Господинов. Сега публикуваме интервю с Мария Станкова.

Какво е качеството на социалния и граждански дебат в комуникационното пространство на българските интернет форуми? Как оценявате културата на участие и активността на форумните коментатори?

Не зная какво се очаква от форумите, но те са си съвсем нормални. Имам не само наблюдения, но съм редовен читател на български, руски и английски форуми (специално в английските търся мненията на самотни майки). Думата е „форум” – първо, означава голям площад, където е съсредоточен общественият живот, и второ – място за всеобщи изказвания. Както на всеки форум са имали право да присъстват хора от различни прослойки на обществото, така и в интернет форумите имат право на изказване всякакви индивиди (граждани). И както не можем да искаме от римски роб да има културата на патриций, така не можем да искаме и от шофьора на такси да се изказва като английски лорд. От друга страна, участието във форуми говори, че все пак някой има отношение към дадена тема. А това е добро. Кое е лошото? Лошото е, че във форумите сме много силни на думи, а в реалния живот сме слаби на действия. Това не е плод на анонимността, която дава интернет (защото много от хората пишат с истинските си имена), а е остатъчно явление от социализма. Същата тенденция се открива и в руските форуми. Голямото говорене, изпълнено с нищо незначещи думи, вместо да отмре, процъфтява. Скоро ще му берем плодовете. Та да се върнем на културата във форумите: тя е същата, каквато е в живота. Ще дам един пример: бях свидетел как прекрасно изглеждаща възрастна дама, като научи цената на доматите, се изплю върху тях и каза: „Десет лева!? Десет цирея да ти излязат на носа, престъпнико!”. Дали ще плюеш на улицата или във форум, е все едно. Плювателството също не е от днес. Но! Между всичкото може да се открие и много съществена информация. В няколко от тези места съм намирала почти неизвестни данни и факти от българската история например!

Може ли да бъде очертан профил на типичния български форумен „мислител”? Кой тип гледни точки и послания преобладават – диференцирани или крайни, аргументирани или спонтанно кресливи?

Всичко има: истерици, психопати, скандалджии, хора, които са станали с з...а нагоре, и съвсем нормални, проявяващи интерес, вълнуващи се от обсъжданото събитие. Понякога много ме е яд на пишещите и тогава се намесвам. Дразни ме, че не мислят. Все едно съм пуснала телевизора и слушам новините. Но пък има и мислещи хора, които не налагат мнение, а просто дават възможност за друг поглед върху темата. И да! Смятам, че в голямата си част форумистите се аргументират.

Какви разлики се налагат при сравнение между качеството на дискусиите в българските интернет форуми и съдържанието на интернет комуникацията в други страни?

Има разлики наистина. Например в един форум (английски) за самотни майки можеш да получиш такива количества полезни съвети, че трябва да си записваш. Хората, извървели някакъв път, споделят опита си, предпазват останалите от грешки. Битката с институциите е обща. С две думи – има взаимопомощ! Виждаш, че това е общество. Че има съзнанието за такова. В нашите форуми всеки е единак... точно както и в живота. Описано е от Антон Страшимиров и Иван Хаджийски. Не сме се променили особено за времето от Освобождението до днес. В руските форуми много хубаво впечатление ми прави самокритичността. Хората не прикриват неприятните си черти. Ние сме си малко тип „ангели небесни”. Все сме онеправдани и никога никой не ни харесва. Обичаме да играем ролята на жертви. Има го този момент, но той се проявява при политическите теми. Има и лицемерие, но него го има навсякъде и не е типично българско.

Имат ли българските форуми информационна стойност, или съдържанието им е по-скоро коментарно?

Категорично имат информационна стойност. Просто човек трябва да знае как да търси. Втори месец водя рубрика в едно електронно издание. Рубриката се нарича „Културата на третата чаша”. И съм благодарна на всички, които допълват с информация темите в рубриката. Хората се научиха да четат в интернет. Това е прекрасно. Сега остава да се научат отново и да мислят. А ако вземат и да действат, то тази държава ще се превърне в рай.

Доколко автономни и автентични са участниците във форумните дискусии? Смятате ли, че в тази комуникация е голям делът на задкулисно режисираното от партийни централи участие, което от своя страна компрометира достоверността на гражданския дебат?

Сигурно делът на автентичните участници не е голям. Както вече казах, уврежданията от социализма са сериозни. Режисиране съм сигурна, че има. Има и подставени лица. Те са едни и същи и винаги се стараят да настройват дискусиите в удобни посоки, но не мисля, че са много. Нашите партии не са дозрели за мисълта, че интернет може да се превърне в реална сила. Старата максима, че само „на маса” се решават сериозните проблеми, още действа. И изобщо политическите ни деятели все още се придържат към „яденето и пиенето”. „Софрата” е българският политически форум. А това е грешка. И не. Гражданският дебат е истински.

До каква степен мрежовата комуникация (форуми, социални мрежи, блогосфера) създава шанс и среда за по-добра журналистика, за повишаване на качеството на т.нар. традиционни медии?

Къде видяхте журналистика в България?

Как влияе възходът на виртуалната комуникативност върху гражданската енергия, в състояние ли е да предизвика реални граждански инициативи, или по-скоро блокира способността за качествен диалог и чувството за общност?

Във Фейсбук – място, преливащо от граждански инициативи – гражданската енергия просто се разпилява. Преди време едно момиче от Швеция (или Холандия, не помня) търсеше изчезналия си брат – наркоман. Прочитам текста и разбирам, че той е видян за последен път в Берлин. Това е една добра гражданска инициатива. Това е осъзната взаимопомощ, но кое е смешното? В търсенето се бяха включили над 300 българи. И питам: как ще открият 300 българи надрусан швед в Берлин? Значи: има нужда от общност, но не знаем какви са приоритетите. Не го умеем това – да степенуваме нещата по важност. Има какво още да се постига във виртуалното пространство. Дори бих била доволна и на една виртуална общност, но с ясното съзнание за предназначението си. Иначе е пилеене на време. Енергия не се хаби особено, защото повечето включващи се в мрежата го правят през работно време. Шегувам се, но не съвсем.