Орлин Спасов*: Борисов е съблазън за медиите

Медийното честване на рождения ден на премиера надхвърли всички норми на модерното отношение към властта

Големият проблем е как медиите формират общественото мнение в България. По отношение на критичността напоследък наблюдаваме упадък, защото тази свръхпредставеност на премиера в много голяма степен е съчетана с безкритично отношение, това каза пред ГЛАСОВЕ Орлин Спасов*. И още: Бойко Борисов притежава изключителни възможности да фокусира върху себе си медийното влияние. Това е специфичен талант и малко политически фигури го притежават. Това обаче е една съблазън, на която медиите трябва да противостоят. В противен случай те се превръщат в мегафон на премиера.

Във връзка с последните данни от медийния мониторнг, който осъществява фондация „Медийна демокрация”, заявихте, че започва една тенденция на „ берлусконизация”  и „булевардизация” на българските  медии. Струва ми се обаче, че тези явления не са никак нови, та нали Бойко Борисов е любимец на медиите от няколко години.

Вярно е, че тук не става дума за нещо принципно ново, но това, което наблюдаваме през последните месеци, е свързано с тревожно засилване на определени тенденции. Когато говорим за „берлусконизация”, имаме предвид изключително силното фокусиране на медиите върху личността на премиера Борисов, който, както показват данните, на количествено ниво присъства все по-активно в пресата. Неговото медийно отразяване надвишава доста сбора от количественото представяне на следващите двама в класацията – вицепремиерите Цветанов и Дянков. Другият проблем, „булевардизацията” на медиите, е свързан до известна степен с това свръхекспониране на една фигура. Съществуват редица изследвания, отнасящи се не само до България, които показват, че в условията на криза интересът към жълтото медийно съдържание нараства. При ясно изразено персонализиране на политиката, каквото наблюдаваме у нас, медийните репрезентации вече не са свързани основно с упражняването на властта, а започват все по-често да се фокусират върху личния живот на политика. И това неизбежно става в жълтия регистър. Кулминацията на подобно приватизиране на публичността беше достигната в медийното честване на рождения ден на премиера, което надхвърли всички норми на модерно отношение между средствата за информация и властта. Станахме свидетели на поставянето на премиера едва ли не в монархическа позиция, тъй като обикновено монархът е този, който бива мислен като важен през частния му живот. Междувременно някои печатни издания публикуваха снимки на това как обикновени хора целуват ръката на министър-председателя. Именно в това минаване на границата от много медии виждаме повод за критика.

Кои са според вас основните причини за засилването на тази свръхперсонализация?

Без съмнение Бойко Борисов притежава изключителни възможности да фокусира върху себе си медийното влияние. Това е специфичен талант и малко политически фигури го притежават. Той успява да бъде интересен и екзотичен за медиите, да ги провокира. Това обаче е една съблазън, на която медиите трябва да противостоят. В противен случай те се превръщат в мегафон на премиера. Друга причина, поради която тази подкрепа е толкова голяма, е липсата на политическа алтернатива. Вижте какво се случва с опозицията, тя е дискредитирана и не може да излъчи сериозни послания, които да срещнат реална подкрепа от страна на по-широки кръгове. Това също обяснява донякъде едностранчивостта на медиите.

Това означава ли, че наблюдавате тенденция на растящ дисбаланс в медийното отразяване на власт и опозиция?

Последните данни  показват, че в медиите има намаляване на количественото присъствие на теми, свързани с опозицията. Това говори за  опасност от криза на плурализма в медиите. Парадоксално, но проблемите, свързани с опозицията, засега излизат по-често през говоренето на управляващите, а не толкова през самите опозиционни партии и лидери.

Това е проблем на опозицията или на медиите?

И на двете. Опозицията трябва да започне да произвежда послания, които са важни и разбираеми за повече хора – а оттам и за медиите. Все още обаче не виждаме подобно развитие.

Какво включва модерното разбиране за отношението на медиите към властта? Остаряло ли е твърдението, че журналистите по дефиниция трябва да имат критично отношение към управляващите?

Напротив, никак не е остаряло. Проблемът на медийната среда е, че тя започва да забравя тази своя основна гражданска функция. В демократичните страни медиите имат един-единствен начин за влияние върху политиката – чрез формирането на общественото мнение. Ето защо тяхната критическа позиция трябва да продължава да бъде мислена като изключително важна. Големият проблем е как медиите формират общественото мнение в България. Именно по отношение на критичността напоследък наблюдаваме упадък, защото тази свръхпредставеност на премиера в много голяма степен е съчетана с безкритично отношение. В опита си все пак да намерят някакъв баланс медиите паралелно започват да стават по-критични към правителството като цяло и към ГЕРБ като партия. Веднага се вижда, че критиките се появяват по-често, когато не са адресирани към конкретен субект от властта, когато не са персонализирани. По отношение на партиите това е обяснимо – поради всеобщата криза на партийния тип организация на политическия живот те не могат вече да разчитат на традиционния тип подкрепа. ГЕРБ например не функционира реално като партия, тъй като няма сериозни управленски решения, които да излизат от организацията и да влияят върху формирането на дневния ред на управлението. Решенията се взимат на друго място. Партиите сега изглеждат просто като места, през които трябва да минеш, ако искаш да направиш политическа кариера, но не и като места, където се раждат идеи. Така че в медиите се наблюдава едно общо недоволство и критическа нагласа към партиите. Що се отнася до критиките към правителството като колективен орган на изпълнителната власт, те все още не са оформени достатъчно добре, все още не са намерени онези точки на натиск, които да дадат тласък на сериозен публичен дебат по най-важните за обществото теми. Тук специално има много сериозен медиен дефицит. Той е в недостатъчността на анализите и коментарите, произвеждани от самите медии по един сериозен и отговорен начин. В този смисъл медиите твърде често сами се поставят в ситуация да бъдат просто информационен канал, който получава послания и новини отвън и само ги ретранслира към по-широката публика. Недостигът на собствени коментари и анализи в медиите е друг аспект на тяхната „булевардизация”.

Става дума за т.нар. ленива журналистика, която бълва повърхностна и аналитично неразчленима информация.  До каква степен свободното интренет пространство попълва този дефицит?

Разбира се, традиционните медии не могат да бъдат подведени под общ знаменател. Все пак и в България има сериозна журналистика, но тя е доста маргинализирана. Известни нюанси има и при телевизиите, и при радиата. Иначе това, което се случва в интернет, контрастира силно с описаните току-що тенденции в традиционните медии. В интернет се надига сериозна критична вълна. През последната година станахме свидетели на пробуждане на граждански енергии, които намериха в интернет ефективни канали, за да достигнат до публичността. Има истински разцвет на онлайн мобилизациите. Това събуждане на гражданската енергия притежава потенциал за все по-силно влияние както върху традиционните медии, така и върху формирането на политиката. Един от големите въпроси е какво ще се случи вследствие на това голямо разминаване между начина, по който отразяват политическия дневен ред традиционните медии, и начинът, по който тези проблеми се коментират вътре в мрежата. Подобно разминаване е източник на голямо напрежение. На този фон наблюдаваме още нещо, което е повод за тревога – опитите за налагане на рестриктивни мерки в интернет средата. Знаете, че през последните седмици станахме свидетели на подобни експерименти. Някои от идеите по-късно бяха оттеглени или се стигна дотам да се твърди, че изобщо не ги е имало. Въпреки това ясно се видя, че има страх, че бутилката ще остане отворена и духът ще излезе, без управляващите да могат да наложат някакъв контрол върху него.

Напоследък управляващите говорят ту за общ закон за медиите, ту за закон за печата, ту за изцяло нов Закон за радиото и телевизията. Според вас какви реформи са необходими по отношение на регулацията на традиционните медии?

В момента в България ясно се усеща необходимостта от промени в регулацията и смятам, че е естествено и на законодателно ниво да се предприемат такива действия. Причините за това са няколко. При електронните медии процесът на дигитализация налага непознати досега технологични стандарти и изисква тази среда да бъде регулирана по нов начин. По отношение на печатните медии за регулация се заговори най-вече във връзка с липсата на достатъчно прозрачност по отношение на собствеността. Регулацията се приема по-лесно, когато става дума за електронни медии, тъй като там има ограничен ресурс за честоти и неговото ползване трябва да бъде уредено законово, макар че дигитализацията ще увеличи обхвата на този ресурс и по този начин ще намали регулативното напрежение. По отношение на печатните медии обаче нещата изглеждат малко по-сложни. В демократичните страни регулацията на пресата стандартно се урежда в конституцията и няма нужда от някакви специални закони. Разбира се, има страни като  Германия, където във всяка провинция съществуват закони за регулиране на начина, по който действа пресата. Те не винаги се наричат закон за медиите или за пресата, но така или иначе има законодателно уреждане на правата и свободите на журналистите и на медиите. В България сме свикнали да мислим, че законът по принцип е рестриктивен и когато има законово уреждане на нещо, то по презумпция ограничава нашата свобода. Това, разбира се, не винаги е така. Медийното законодателство в Германия например гарантира по-голяма свобода на действие и по-голяма защита на журналистите.

Не се ли преекспонира темата за изясняване на собствеността на медиите. Макар и неофициално, и сега в общи линии е ясно кой зад кого стои. Ирена Кръстева например заяви публично, че е собственик на „Нова българска медийна група”, която притежава немалко медии. По какъв начин този факт ще реши проблема за манипулативния начин, по който медиите формират общественото мнение?

Само по себе си разкриването на собствеността няма да реши радикално проблема, но все пак това би било крачка в позитивната посока, особено ако се направи и следващата крачка – да се види кой стои реално, а не формално зад тази собственост.

И как може да стане това?

Този, който бъде афиширан като собственик, ще трябва да поеме цялата отговорност за това какво се случва в медията. Тогава ще бъде по-трудно на някой друг да се прикрива зад него, защото кой ще иска да носи отговорност заради някого другиго. Разбира се, това е една хипотеза. Като говорим за собствеността на медиите, действително малко преекспонираме този проблем. Тук вече има известен пробив и общо взето, е ясно кой зад коя медия стои. Има много други проблеми, които все още не са решени и които са свързани отново с икономиката на медиите. Има неясноти около тиражите на вестниците, също така много често не знаем на какъв принцип се формират цените на някои издания. Нямаме достатъчно информация какви са рекламните обеми, на какви принципи едни обеми реклама отиват към едни медии, а не отиват към други и т.н.

Доколкото разбирам, по-скоро подкрепяте идеята за такъв тип регулация в един общ закон за медиите или в закон за печата?

Аз съм скептичен, че в България би се възприел добре един самостоятелен закон за печата, дори ако той бъде изработен в максимално демократичен дух. Мисля, че у нас няма готовност за такъв радикален ход. Струва ми се обаче, че частични регулации, като например задължителното оповестяване на собствеността, обявяване на тиражите и пр., ще бъдат стъпки в правилната посока. Друг е въпросът каква да бъде законодателната рамка и дали тези текстове да влязат в един нов закон за медиите, който ще регулира едновремено електронните и печатните медии – това е въпрос на преценка и на дискусия. Категоричен съм обаче, че такива законодателни интервенции са необходими и по отношение на пресата, като това може да стане и без да се стига до изработването на самостоятелен закон.

Как ви въздейства епистоларният диалог между премиера и главните редактори на някои от най-големите български медии за това дали е оказван натиск върху медиите от страна на правителството?

Смятам, че самата идея да бъде отправено такова питане към медиите е прецедент и беше грешка да се тръгва в тази посока. Когато задаваш въпрос към медиите от подобна позиция, ти до голяма степен предопределяш и отговора. Самото питане по този начин би могло да се тълкува като вид натиск върху медиите, защото предполага получаването на определен отговор, както и стана. Мисля, че медиите бяха поставени в една неловка ситуация.

Отиграха ли я добре според вас?

Не я отиграха добре. Колективният отговор беше, че няма натиск и медиите са свободни. Но общественото мнение остана доста неубедено в това. И причината е много проста – все пак българските медии са част от една глобална медийна среда, в която има много сериозни институции, които наблюдават какво се случва, и оценките на тези институции за българската медийна среда са на практика противополижни на тази колективна самооценка, предизвикана от питането на премиера. За последната година авторитетната неправителствена организация „Фрийдъм Хаус” излезе с констатация, че медиите в България са само частично свободни. „Репортери без граница” също отчете влошаване на свободата на медиите в България. Така че се получи едно доста абсурдно разминаване между оценките на тези авторитетни институции и самооценката на българските медии.

Все пак, доколкото разбирам, според вас основният проблем на българските медии е не толкова в натиска от страна на управляващите, колкото в липсата на капацитет и нежеланието за по-задълбочена аналитична журналистика?

Това е централният проблем на медиите. В годините на прехода у нас така и не се наложи медиен модел, в който централна роля играе сериозната журналистика. Ние сме свидетели не един непрекъснат и доминиращ регрес в журналистическата работа. Журналистите все по-малко се готвят, все по-рядко правят разследвания и проучват някаква тема. Все по-често се импровизира, все по-често се пише по-скоро емоционално, отколкото аналитично, пише се бързо и лесно. Но в крайна сметка журналистите не са виновни, тъй като са принудени да работят по този начин от самия развой на медийната икономика, която изисква бързото производството на продукти, които веднага да бъдат пласирани на пазара. Този начин на работа не оставя време за сериозна разследваща журналистика и за задълбочаване в определени теми. Тук голяма отговорност носят и външните инвеститори в медийната сфера. Все пак българската медийна среда е силно доминирана от чуждестранни корпорации. bTV и Нова телевизия, които са двете най-гледани телевизии, са чужда собственост. Същото може да се каже за основните и най-влиятелни медии на терена на всекидневната преса – „Труд” и „24 часа”. Чуждестранните инвеститори не направиха достатъчно – с малки изключения – за да развият и наложат модела на сериозната журналистика.

Ще ви върна към последния анализ на фондация „Медийна демокрация”. Данните, които представихте, са на агенция „Маркет линкс”, която е направила прочуването. Тази агенция беше управлявана от Румяна Бъчварова, която в момента е шеф на политическия кабинет на премиера. Това не накърнява ли обективността на изследването?

Ние работим с „Маркет линкс” отдавна и методиката, по която се прави изследването, е разработена в един предишен период на сътрудничество, тя е тествана многократно. Така че ние знаем как се прави това изследване и сме спокойни за неговата обективност. Освен това чисто формално г-жа Бъчварова вече не е ръководител на агенцията. Втората причина е свързана със самите резултати от данните. Докато те дават възможност за критични анализи по отношение на властовото статукво, ние сме спокойни за тяхната обективност. Освен това фондацията използва и данни от други източници. 

 *Доц. д-р Орлин Спасов е преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор по социология. Ръководител е на катедра „Радио и телевизия”. Преподава медийни и комуникационни изследвания и интернет култура. Работи по проблеми, свързани с теория и история на медиите и популярната култура. Специализирал е като Хумболдов стипендиант в Германия. Автор е на „Преходът и медиите: политики на репрезентация“, съставител е на поредица сборници върху медийна проблематика. Ръководител "Проекти" на фондация "Медийна демокрация".

С Орлин Спасов разговаря Димитрина Чернева