Йоруба и спасението

Стоян Гяуров

Американският професор по история на религията Стивън Протеро

Днес е не просто модно, днес е направо прието да се твърди, че всички религии са еднакво истинни и водят към една и съща цел. На фона на религиозните войни и планините от жертви на верските бесове в миналото и настоящето това е една понятна надежда. Онова, което американският професор по история на религията Стивън Протеро не може да приеме, е израждането на надеждата в суеверие, нещо “не само подвеждащо, но и опасно”. Новата му книга “Бог не е един и същ” е напомняне, че десетките религии в света поставят различни въпроси, предлагат различни отговори и водят към различни цели.

Монографията на Протеро, който е автор на няколко изследвания, развиващи неконвенционални идеи в полето на религията, съдържа интересни наблюдения и разклаща редица установени мнения, но има един сериозен недостатък: тя не дава отговор на централното си питане – в какво конкретно се състои опасността от химерата, че различните религии предлагат една и съща мъдрост?

Стадно мислене

Разбира се, привържениците на това виждане, чийто извор Протеро открива в стихотворението на Уилям Блейк “Всички религии са едно” (1795), не отричат очевидните несъответствия във формите на различните религиозни ориентации. Християните не ходят в Мека, а мюсюлманите не се кръстят; догми, ритуали и институции са коренно различни. Така че да се претендира, че всички религии са в крайна сметка еднакви, не означава да се отрича разминаването между будиста, който не вижда никакъв бог около себе си, евреина, който почита един-единствен бог, и хиндуиста, който вярва в много богове. Главният момент тук обаче не е да се утвърждава съществуването на тези различия, а да се отрича, че тези различия са важни. Затова Протеро смята, че представянето на световните религии като една “мегарелигия” представлява заплаха за човечеството: “Как можем да разберем конфликта в Кашмир, ако претендираме, че хиндуизмът и ислямът са едно и също? Или безизходицата в Близкия изток, ако си затваряме очите пред фундаменталните противоречия между юдаизъм, християнство и ислям?”

Протеро проявява разбиране за корените на това “наивно теологическо групово мислене”, целящо да преодолее дискриминационното виждане, че само една религия знае верния път към рая – в случая се абстрахираме от факта, че понятието “рай” е чуждо на повечето религии. Този мисионерски плам стои в основата на религиозния фанатизъм от кръстоносните походи до изтреблението в Руанда. От друга страна, от него се ражда и волята за противодействие, намерила израз в идеала за религиозна толерантност. Онова, против което Протеро се бунтува, е пропагандирането на една нова лъжа.

Разнопосочни пътища

Американският историк подчертава, че общият знаменател в световните религии “не е финалът, а стартът”. В началото стои елементарното усещане, че нещо не е наред със света и живота на човека. Пътищата на вярващите обаче се разделят, когато става дума за точната диагноза и още повече, когато трябва да се предложи рецепта за лечението. Християните смятат грехопадението за главния човешки проблем, а спасението от греха – за върховна цел. При будистите проблемът е страданието, а целта – спасението от него. Конфуций вижда проблема в социалния хаос и затова препоръчва социална хармония. Хиндуизмът се стреми към спасение от цикъла живот–смърт–прераждане, а практикуващите религията йоруба търсят свещените връзки между хората и между хората и природата.

Европейците, които в продължение на столетия смятат бог за върховния атрибут на религиозния живот, изживяват истински шок, когато установяват, че будизмът и джайнизмът нямат концепция за божеството. Днес е прието, че не съществува единна същност, споделяна от всички религии. Изпъкват обаче родови сходства, изразяващи се в универсалното наличие на ритуали, свещени книги и места, техники на вярата и екстаза, йерархии и институции. Различията се проявяват при различното съчетаване на тези елементи. Опитът е от централно значение в даоизма и будизма; хиндуизмът и юдаизмът поставят акцента върху наративното измерение; етиката е основополагаща за конфуцианството; ритуалът преобладава в исляма и йоруба, а доктрината е особено важна за християните.

Съществува дълга историческа традиция на християнските мислители, които полагат спасението като цел на всички религии, но претендират, че тази цел е достъпна единствено за християните. Само че как може да бъде “спасен” един будист или джайнист, който изобщо не се стреми към спасение? Когато говорят за спасение, християните имат предвид спасение от греха. Но Конфуций или Буда не познават греха, така че за тях спасението е нищо. Когато тъмничарят пита апостол Павел “какво трябва да правя, за да се спася”, той задава не общочовешки, а чисто християнски въпрос, пише Протеро и заключава: “Желанието да бъдат спасени също мюсюлманите и евреите, будистите и хиндуистите може да изглежда великодушно, но в действителност то е само прах в очите”.

Светът, какъвто е

Авторът обръща внимание и на нещо друго. Ако смятате греха за тегобата на човечеството, а спасението – за търсения изход, тогава има смисъл да се обърнете към Христос. Но това не е окончателното решение, защото “истинският въпрос не е коя религия ще ни отведе до зоната на спасението, а коя от многобройните религиозни цели, които стоят на разположение, трябва да изберем. Дали да се насочим към спасителната зона, или да се опитаме да достигнем финиша на социалната хармония? Дали целта ни не трябва да бъде превъплъщението? Или пък да търсим измъкваме от цикъла живот–смърт–прераждане?”.

Протеро изповядва, че не вярва в теорията за цивилизационен сблъсък между християнството и исляма, но за него било “чиста фантазия” да се мисли, че двете най-големи религии в света се припокриват или пък че междурелигиозният диалог може да хвърли мост между тях. По тази точка, разбира се, може да се спори, както поначало е спорна цялата концепция на американския автор. Но не е трудно да се съгласим с него, че готовността ни да омаловажаваме различията между религиите се дължи на инстинктивното чувство, че “така ставаме по-сигурни или по-морални”. Възраженията на Протеро са насочени против илюзията, че съчетанието от религиозна и политическа коректност ще направи света по-сигурен. “Напротив, както всички форми на игнорантност, то прави света по-опасен, дори по-смъртоносен”. Това е централната теза на автора. Четиристотин страници обаче не са му достатъчни, за да я подкрепи с доказателства. Което не принизява значението на работата му, тъй като тя е преди всичко призив да погледнем трезво на пъстрата религиозна карта на света и да не затискаме страховете си от верските конфликти с нежеланието да признаем, че да бъдеш християнин е едно, будист – друго, а мюсюлманин – трето. “Светът е такъв, какъвто е. Толерантността и уважението са празни добродетели, докато не разберем какво точно трябва да толерираме и уважаваме”.

Stephen Prothero: God is not One. HarperCollins