Димитър Денков:* Няма реформа, има само промени в названията

Реформите у нас не стават, защото няма критична маса, която да ги предизвика

Сериозната реформа означава както закриване на висши училища, така и преструктуриране на останалите университети. Надали обаче някой ще опита това, поради особената вярност на депутатите към важни работодатели, каквито са университетите, надали някой ще посегне на техния брой. По-лесно е да се посегне на бюджета на всички, което, кой знае защо, се представя за справедливо, това каза пред ГЛАСОВЕ Димитър Денков*. И още:  У нас очевидно има отдалечаване от световните научни и образователни стандарти. Причини за това – колкото искате, но най-важната според мен е ниската степен на себеотрицателност, липсата на така нужния за всяко научно занимание аскетизъм.

Как ще коментирате започналата реформа във висшето образование?

Не мисля, че е започнала реформа, по-скоро продължават опитите да се преиначават стари форми, чиято най-видима проява са промените в названията. Кадрите, които, както казваше Сталин, решават всичко, остават обаче същите. Реформите не стават, защото няма за кого и от кого да станат, няма я критичната маса, чиято поява в университетите ще предизвика тези многопризовавани промени. Лошото е, че не се вижда да идва и в бъдеще, а още по-лошото е, че тя изтече и изтича извън страната. Сериозната реформа означава както закриване на висши училища, така и преструктуриране на останалите университети. Надали обаче някой ще опита това, поради особената вярност на депутатите към важни работодатели, каквито са университетите, надали някой ще посегне на техния брой. По-лесно е да се посегне на бюджета на всички, което, кой знае защо, се представя за справедливо.

Кои са основните недостатъци на новия Закон за развитието на академичния състав?

Този закон идва без особена връзка с всички процеси, които отвеждат в университетите и институтите все по-зле подготвяни в по-долните образователни равнища млади хора, за които перспективата за научен жизнен път е доста чужда. Най-големият дефект на закона не е, че е лош, а че се вмества в опитите за реформи от горе на долу. Вторачването в университетите и институтите на БАН, чийто брой изглежда скандален за здравия разум, води до още по-скандалното недовиждане на многото начални, основни и средни училища, от които с напълно легални свидетелства излизат деца, дето не могат да си прочетат и напишат дори името. За мен е нелепо да се обсъжда така стръвно този закон, когато у нас има вече второ поколение неграмотни.

Как оценявате качеството на висшето образование в България? Ще се промени ли то в резултат на последните законодателни промени?

Има специалности и програми, чието качество е сравнимо със средните европейски стандарти, някъде дори ги надвишава. Към тях могат да се отнесат много природонаучни и инженерни специалности, голяма част от филологиите, медицината, архитектурата и изкуствата. Тук несъмнено действа инерцията на традицията, която нерядко преодолява обичайните материални и технически трудности, финансовата несигурност и управленската глупост.

Независимо от това у нас очевидно има отдалечаване от световните научни и образователни стандарти. Причини за това – колкото искате, но най-важната според мен е ниската степен на себеотрицателност, липсата на така нужния за всяко научно занимание аскетизъм. Може да звучи твърде патетично, но заниманието с наука е своего рода светско монашество. Ако излиза извън манастира си, то не злорадства на мирската убогост, а се стреми да я преодолее и облагороди. Лошото е, че голяма част от учените предпочитат да си стоят в дисциплинарните си килии и да се спасяват поединично. Иначе масовото спасение е в превръщането на храмовете на науката в тържища на дипломи, в измислянето на екзотични и конюнктурни специалности и програми. Тъй като финансирането на цялата система зависи от броя на студентите, е съвсем естествено мерител за качества да бъде тъкмо количеството. Това обяснява защо цъфтят т. нар. тебеширени специалности, за чиято поддръжка не се искат големи вложения. Дори се стигна дотам министър Игнатов съвсем сериозно да смята, че за една акредитация на университетите не бивало да се отчита броят книги в библиотеките. И защо да се отчитат, когато има университети, чиито библиотечни фондове са по-бедни от сергиите на площад “Славейков”.

Как ще коментирате орязването на средствата за висшите училища и по-специално намалената субсидия на СУ „Св. Климент Охридски”?

Това е естествена последица от чиновническия манталитет, чиято хитрост се състои в сметката “днес ти дадох - утре ще ти взема, за да дам, обаче по-малко от вчера”. Не само средствата за СУ, но и за всички висши училища се връщат на нивото на 2005 г. Не мисля, че има някаква злонамереност специално към СУ, просто счетоводителският интерес надделява над политическата воля, чието проявление в образованието е свързано най-вече с дългосрочни цели. Тях ги няма, не броим ли отново сметките към 2011 г. у нас за наука да се дават 0,6% от БВП, които са сравними с оборота на хипермаркет край европейска столица западно от Белград.

А опитите за реформа вътре в Софийския университет, те как вървят?

Те са в повечето случаи камуфлажни, докато съдържанието си остава същото. Няма кой знае какво сложно да се открива и това важи не само за СУ, а за всички висши училища – трябва да се закрива и окрупнява, докато досега се е откривало и издребнявало. В нашия университет факултетите са твърде много, още повече че някои са в едно и също научно направление. Още повече са и катедрите, много от които наистина са многочислени, но други спокойно могат да се обединят. Със сигурност това ще засегне броя на началниците от ректората до ръководителите на катедри, а покрай това и голямата, неефективна администрация, в която студенти почти не се допускат. Тъкмо те биха могли да извършват множество помощни дейности. Извън това има огромен брой програми, създадени главно да осигуряват часове за преподаватели, поради което отношението преподавател-студент е някъде 3-1. Навремето беше нормално петима студенти да се състезават за едно място, а сега се обърна – пет места се състезават за един студент. Същевременно са занемарени важни университетски дейности, каквито са например подготовката на докторанти, обновяването на учебните програми, развиване на сериозни, а не конюнктурни програми и проекти, принадлежащи по-скоро към научната чалга.

Коментирайте последния протест на студентите от СУ „Св. Климент Охридски” в контекста на проведените преди няколко месеца студентски протести в някои европейски страни.

Протест на студенти от СУ отдавна не съм виждал. За протеста на студенти в Германия, Австрия, Франция и др., изразен в окупация на аудитории и искания за съобразени с интересите им програми, по-ниски такси и по-добра изследователска база, са достатъчни беглите репортажи у нас. Сред тях грее оная снимка във в. “Труд” на протестиращи студенти в Германия, под която политкоректно беше написано, че студентите били протестирали срещу “европейските реформи” в образованието. Тя ми напомни за репортажите в “Работническо дело” от 1968 г., където пишеха, че отделни заблудени от западната пропаганда чешки студенти протестирали срещу социалистическата солидарност. Мисля, че тук става дума не само за журналистически, но и за национален манталитет. Негов израз е бабината приказка “Мълчи, че ще стане по-лошо”.

Изненада ли ви солидарността между Софийския университет и БАН по време на последните протести?

Ако имаше солидарност, нямаше да се случи това, което се случва. А то се случи и затова, защото и университетите, и БАН пропуснаха да бъдат солидарни с участниците в най-сериозния обществен протест в последните години, имам предвид учителската стачка. Тогава те съвсем солидарно оставиха колегията, която се занимава с образованието в нивата, където се подготвят студентите ни, да се оправя сама. Университетите и институтите в БАН тогава си траеха, да не би да разсърдят правителството, което им беше обещало малко повече от обичайното. Когато сега им се посегна на придобивките, се сетиха, че можели да бъдат солидарни. Както човек, така и институцията обаче е истински солидарна не когато пряко бъде засегната, а когато изрази солидарност със застрашените в мига, когато никой не я застрашава. С което се връщаме към темата, с която започнах: несериозно е да се вълнуваме за висшето образование, когато у нас има вече второ поколение неграмотни. Затова и никак няма да се засегна, ако някое правителство каже: ще намалим вашите средства, но ще ги насочим в образователната сфера, където нещата са най-тежки, а процесите – опасни за цялото общество. Гетата, глупако, гетата – това би могло да бъде запомнящ се девиз на смислена образователна политика. Тя обаче е трудна, защото точно необразованите гета гарантират успехи на избори. Е, тогава кой би тръгнал да ги образова, щом иска да управлява главно през телевизионните екрани. 

*Доц. д-р Димитър Денков е роден през 1956 г. в София. Заместник-декан е на Философския факултет към Софийския университет и преподавател по история на философията. Има множество научни публикации в наши и чужди философски списания. Издал е книги за Димитър Михалчев и Мартин Хайдегер. Превеждал е Кант, Хегел, Гадамер. Специализирал е в Лайпциг, Берлин, Загреб и Виена.

С Димитър Денков разговаря Димитрина Чернева