Разходка из тумбака на Индия с “Белият тигър” от Аравинд Адига

Теодора Мусева

„Всеки ден милиони се събуждат в ранни зори – качват се в мръсни, претъпкани автобуси – слизат пред лъскавите къщи на своите господари – и чистят подовете им, мият чиниите им, плевят градината им, хранят децата им, масажират краката им – срещу жалко подаяние. 

Как работи Човешкият курник? Как заробва толкова милиони мъже и жени толкова безотказно? Може ли човек да се измъкне от Курника? Ами ако някой ден някой шофьор открадне парите на работодателя си и офейка? Какъв би бил животът му?”

Добре дошли в Индия: най-голямата демокрация в света. Екзотична, красива, мистична и цветна: тя ви предлага покоя на медитацията и мъдростта на Боговете.

Хм, помислете пак!
Добре дошли в Индия: най-корумпираната страна на света. Тъмна, поробена от самата себе си, вцепенена и безчувствена: тук можете да видите екстремни нарушения на човешките права, липса на елементарни ценности и животински условия на живот. Пригответе се психически, че първата седмица от посещението си няма да желаете да прекрачите прага на хотелската стая, защото всъщност дори животните живеят по-добре от десетките голи деца, лежащи по тротоара.

„Различен човек ще се върнете от Индия, съвсем друг за цял живот”, както чух да казва една известна журналистка. Но ако не можете да си позволите опознаването на Индия, също и поне още 6 месеца в добавка да преживявате т.нар. „културен шок” (културен ли?) – просто отворете „Белият тигър” на Аравинд Адига – една от най-бруталните, живи и искрени разходки из индийските коптори. Ще ви бъде трудно да повярвате, че описаното може да се случи в една модерна действителност – звучи като друго време и друг свят.
Аравинд Адига влиза в книгата, стреляйки в упор, и не пуска спусъка до последния ред. Историята е представена във формата на среднощни послания, писани в продължение на седем дена, от бангалорския предприемач и убиец Балрам Халваи до китайския премиер Уен Жибао. Тъй като господин Жибао иска да посети Индия, за да научи истината за Бангалор и неговите предприемачи, Балрам решава да му отвори очите:
„Очевидно, сър, вие, китайците, ни изпреварвате във всяко отношение – само предприемачи си нямате. А ние, индийците, може да нямаме водопроводи, електричество, канализация, обществен транспорт, хигиенни навици, дисциплина, нито учтивост и точност, но предприемачи имаме”.

“Представяте ли си що за място е това, в което хората забравят да дадат имена на децата си?”
“Не, господин Жибао, не настоявам да не се топвате в Ганг, освен ако не искате устата ви да се напълни с изпражнения, слама, разлагащи се човешки останки, мърша от водни биволи и 7 вида промишлени отрови”.
“Ранна утрин. Петлите в цялото село са пощурели. Една ръка ме разтърсва... аз избутвам краката на брат ми Кишан от корема си, отмествам дланта на братовчед ми Папу от косата си и успявам да се измъкна измежду спящите”.

„Тялото на богаташа е като луксозна памучна възглавница – бяло, меко и скучно. Нашите тела са различни. Гръбнакът на баща ми беше грапав като въже, от ония, с които жените вадят вода от кладенците; ключицата се виеше около врата му като кучешка каишка, малки резки, подутини и белези, сякаш оставени от камшик, покриваха гърдите и кръста и се спускаха под бедрените кости до бутовете. Цялата житейска история на бедняка е издълбана върху тялото му – с остър писец.

Може и да беше рикшаджия – човешко товарно животно – но беше човек с план. Аз бях неговият план”.
„Лекарят не се появи. Около 06,00 часа в оня ден, както несъмнено е било отбелязано в държавния тефтер, моят баща беше излекуван завинаги от своята туберкулоза. Санитарите ни накараха да почистим след него, преди да си тръгнем с тялото. Една коза влезе в болницата и взе да души, докато бършехме кръвта от пода. Санитарите я галеха и я хранеха с тлъст морков, докато ние бършехме заразената кръв на баща ни от пода”.
„Те си остават роби, защото не виждат кое е красивото в този свят”– Велик поет е тоя приятел Икбал – нищо, че е бил мюсюлманин”.

До края на книгата Адига хвърля по няколко такива бомби на страница. Гласът му е ясен и забавен и много, много истински. Прозата му се движи със скоростта на вятъра; езикът му е жив, достъпен, саркастичен, а погледът му върху Индия е суров, но не враждебен; реалистичен, но не мрачен. Той вижда родината си от птичи поглед и въпреки това не спира да я обича.

Това е историята на две Индии – тази на Мрака и тази на Светлината. Балрам е роден в Мрака, но отказва да остане там, отказва да повярва, че не е достоен за Светлината. Животът му се развива по невъобразим начин за повечето индийци – от паяк в чайна (момчето, което троши въглените и бърше масите) през шофьор на корумпиран господарски син до бизнесмен и убиец. Той наистина е бял тигър, както го нарича училищният инспектор – животно, което се ражда веднъж на поколение. Въпреки бруталните обстоятелства, при които живее, Балрам успява да развие самоуважение и усет към човешкото. Красотата на авторовата проза се крие в това, че отваря прозорец към една култура, която ти позволява да стискаш палци на Балрам, тайно да си на негова страна въпреки аморалните му действия. Нечовечността около него еманира в най-аморалното възможно действие – убийството. Книгата те оставя раздвоен – дали Балрам е идеалист или просто поредният главорез в градската битка на модерна Индия.

Кулминационният момент в разказа настъпва, когато след бурна нощ навън жената на господаря му пожелава да седне зад волана вместо Балрам и прегазва малко дете. Няма свидетели на произшествието, но въпреки това, за всеки случай, господарят на Балрам се договаря с него да се признае за виновен. Цялото семейство на Балрам се гордее с него, защото така той извършва най-достойното нещо за един слуга – да помогне на господаря си.
Балрам Халваи е рожба на едно традиционно общество, което застарява в шеметно глобализиращия се свят, на една Индия, където кастовата система вече е сведена до „Мъже с Големи Шкембета и Мъже с Малки Шкембета”. Как може това вековно, строго кастово разпределено общество да обясни новия световен ред, който обещава социална мобилност и неограничени възможности? Веднъж на поколение се появява един човек, който осъзнава, че може да премине всякакви граници, че може да избяга от Човешкия курник, в който всички индийци са примирени със съдбата си, в който те дори не подозират, че е възможен друг свят. Адига много добре откроява парализираното щастие на индиеца – той е доволен от живота си, независимо колко несправедлив е той. Защото само човек, който е готов да види роднините си унищожени до крак – гонени, бити и изгорени живи – може да избяга от Човешкия курник.

Може би единствено темите за корупцията и псевдодемокрацията в Индия няма да изненадат особено българския читател. Ще ви се стори съвсем познато гласуването под строй за един-единствен човек – Великия социалист – далечна и недостижима фигура, придобила мистичен оттенък. Няма да ви изненада и фактът, че единствената задача на господаря на Балрам е да носи дебели чанти с пари на различни политици. Но дори и за България звучи невероятно как болницата стои без лекар, защото той е подкупил здравния инспектор, и как местният учител прибира парите за училищна храна и продава униформите (и никой не го вини за това!), защото не е получавал заплата от половин година. Накрая, когато Балрам става шеф, вече много добре е усвоил как работи системата и отървава един от шофьорите си, прегазил човек, с поредица от чанти, натъпкани с банкноти.
Когато „Белият тигър” печели една от най-престижните литературни награди – “Ман Букър”, много критици са изненадани, че този „простичък” роман триумфира над други (свръх)литературни постижения. Въпреки това той е може би най-съвременната и значима книга, която е печелила наградата през последните 5 години. Причината за единодушното съгласие на съдиите е „черният хумор”, с който Адига представя несправедливостта, в която индийците живеят. Тъмната комедия и сардоничният тон на романа някак те карат да забравиш предстоящия мрачен изход, въпреки че грозните аспекти от живота на Балрам винаги служат за фон. Самият Адига не се страхува да признае, че целта на книгата е да забавлява, въпреки че в днешно време много автори се боят от критиката, която изключва забавлението от уравнението. Както в повечето добри комедии, и в тази в основата на хумора е истината. Безмилостната искреност, с която Адига представя нещата, е причината въпреки карикатурността си романът да е толкова въздействащ.

Когато го питат не се ли чувства неудобно, че е написал книгата си от високото положение на човек, завършил Оксфорд и Харвард и на журналист за списание “Tайм”, Адига отговаря: „Просто писах за Индия, която познавам и в която живея. За мен това не е „алтернативна Индия”! Доста е обикновена, вярвайте ми. Балрам Халваи е сборен образ от множество мъже, които срещнах, пътувайки из Индия. Прекарвам много време, шляейки се по гари, автобусни спирки, къщи на слуги и бедняшки квартали, слушам и говоря с хората около мен. Има някакъв непрестанен ромон или тътен под живота на средната класа в Индия и този шум никога не се записва. Балрам е това, което ще чуете, ако каналите и чешмите у вас започнат да говорят”.

Въпреки сардоничната нотка в книгата и мрачната картина, която рисува, Аравинд Адига обожава страната си и се надява за нея. Нещо, което малко хора у нас, а дори и в Индия могат да кажат. Той се надява, че повече хора ще се пробудят като Балрам, че повече хора ще прогледнат и ще обърнат посоката, в която се развива „демократичното” индийско общество. Той обяснява: „Това, което искам да постигна в “Белия тигър”, е да засегна усещането на тихо задоволство, което много индийци изпитват – усещането, че, ооо, ние сме демокрация, всичките ни проблеми са решени. Демокрацията не е панацея. Корупцията и лошото управление, които виреят в демокрацията, трябва да бъдат изкоренени, за да може тя да работи за бедните”.