Попълзновението на РАЦИте, или глава от биографията на едно поколение

На 25 февруари 22 български града бяха атакувани от новия, и чакан, филм на Иван Черкелов „Раци” – акция, колкото безпрецедентна за родното киноразпостранение, толкова и радваща публиката, която не е докрай поразена от царете на простотията.

Новите герои на Иван Черкелов са, естествено, старите – добри момчета, честни мъже и безпътни души. Това, което ги отличава от събратята им в „Парчета любов”, е умората. Умората и угасването на погледа. Двадесет и две години по-късно те са докрай отчуждени от света, прибрани в личната си болка по близък починал – героят на Филип Аврамов разговаря с отлетялата си майка, този на Красимир Доков изригва сърцето си в упокой по детето си. Дори бременната мъничка Слава Дойчева не е озарена от искрица надежда – погледът й обсебено следи сутрешния й ритуал – играта на разбягващите се по нагорещения котлон водни топчета. Така нареченият смисъл на така наречения живот пак и винаги се разбягва.

И в това парче лента Черкелов храбро обикаля капаните на авторското кино, уверен, че личният багаж, който складира в историята си, ще премине отвъд автобиографията, за да стане част от биографията на своето, нашето поколение. Тематично – този пренос със сигурност се извършва дори и около нас да няма смърт, мутри и предложения за неясни далавери. Това е нашето живеене в цялата му социална озъбеност, маргинализирана присъственост и обречени опити за намиране на сечение между активно житейско участие и запазване на почтеност и достойнство.

Интересно ми бе да следвам водачите на този разказ, водена от естетската, както винаги, камера на Рали Ралчев. Въпреки нестройния ритъм, асиметричната композиция и монолозите, които не покъртват. Уважавам тази мека твърдост на автора да бъде „несъвършен” кинематографично, но пък съвършено искрен. Приемам и неговия избор (избор ли е?) да не ме развълнува, да не ме извади от моите релси, да не ме накара тихо да вия заедно с героите му. Да не ме примами в идентификационния капан, а да дискутира с мен като с равностоен партньор и не като с потопен и омагьосан зрител. Това, в което не успява и никога не би успял да ме убеди, е, че противовесът на гадостта е единствено Бог – в което и да е негово религиозно въплъщение – Кришна, Иисус... Макар и само в два мига – през прозорци на отминаващи коли и герои, макар и свръхделикатно, но достатъчно ясно и дефинитивно, това е противоотровата, която Иван Черкелов заявява. Деликатно, но безалтернативно.
Никъде във филма няма любов. Освен по отлетели души. Има сбиране в болката и изолацията. Останали са само парчета. Не дори парчета любов. А парчета хора. Дали не биха родили радост, ако сведат поглед от небето и се вгледат в ближните си?

Аве Иванова