Светлата печал на великопостните богослужения

Прот. Александър Шмеман

За мнозинството православни християни постът представлява система от формални, най-вече отрицателни правила: въздържане от блажна храна и светски удоволствия. Ние до такава степен сме се отдалечили от истинския дух на Църквата; поради това ни е трудно да осъзнаем, че постът е нещо друго, без което тези правила губят основното си значение. Бихме могли да определим това „друго нещо” като атмосфера, настроение, състояние на духа, ума и душата, което в продължение на седем седмици изпълва целия ни живот. Още веднъж трябва да подчертаем, че целта на поста не е да ни принуди към известни формални ограничения, а да смекчи нашето сърце, за да може то да възприеме духовната реалност, да усети скритата до този момент жажда за общение с Бога.

Тази постническа атмосфера, това изключително състояние на духа се постигат главно чрез богослуженията, чрез различни промени, засягащи литургичния живот през този период. Ако разглеждаме отделно тези промени, те могат да ни се сторят непонятни параграфи, формални предписания, които следва да изпълняваме със същата формалност. Но ако ги разгледаме в цялост, те разкриват истинската същност на поста, помагат ни да усетим онази светла печал, в която се корени истинският му дух. Без преувеличение можем да кажем, че светите отци, духовните писатели и създателите на песнопенията от Постния Триод, постепенно изградили общата структура на богослуженията и придали на Преждеосвещената литургия тази особена, специфична за нея красота, са притежавали единно разбиране за човешката душа. Те наистина са познавали духовното изкуство на покаянието. И всяка година по време на поста онези, които имат уши да слушат и очи да виждат – могат да се докоснат до техния опит.

Общото впечатление от великопостните служби е настроението на светла скръб. Хората, влизащи в храма, когато се извършват тези богослужения и незапознати в детайли с литургичната практика, почти веднага ще усетят какво означава това видимо противоречие. От една страна, тихата печал действително преобладава в цялото богослужение: облаченията са тъмни, службата е по-дълга от обикновено, по-монотонна, почти без движения; четенето и пеенето се редуват, но сякаш нищо не се случва. През определени интервали свещеникът излиза от олтара и прочита една и съща кратка молитва, а след всяко прошение на тази молитва присъстващите в църквата правят земен поклон. Дълго време пребиваваме в това еднообразие. В тази тиха печал.

Но в края ние разбираме, че продължителната и еднообразна служба е необходима, за да можем да почувстваме тайната и отначало незабележимото въздействие, което тя оказва върху нашето сърце. Сякаш някакво чудно преображение започва да се извършва в нас самите. Като че попадаме в място, където не достигат шумът и суетата на живота: всичко онова, което обикновено изпълва дните, дори нощите ни – място, където тази суета няма власт. Нещата, които досега са изглеждали важни и са изпълвали душата; състоянието на тревога, превърнало се в наша втора природа, изчезват някъде. Изпитваме облекчение и вътрешна свобода. Това не е крехкото повърхностно щастие, спохождащо ни многократно. Това е дълбоко усещане за блаженство, което ни обзема поради това, че по думите на Достоевски, „душата ни се докосва до другия свят”. И прелива от светлина, мир, радост, неизразима надежда. Тогава осъзнаваме защо службите са дълги и някак монотонни: не можем да преминем от обичайното ни душевно състояние на суета, забързаност и грижи към онзи друг свят, без да сме се успокоили и възстановили поне отчасти вътрешната си устойчивост. Ето защо онези, които възприемат църковните служби като своеобразно задължение (те винаги питат за минималните изисквания: колко често трябва да ходят в храма, колко често да се молят), никога няма да проумеят истинското значение на богослуженията, които ни пренасят в другия свят, в присъствието на Самия Бог. Това не се осъществява изведнъж, а постепенно – поради падналата ни природа, изгубила органичната си способност да се докосва до Него.

И когато изживеем тайнственото освобождение, лекотата и покоя, монотонността на богослужението придобива нов смисъл. Тя се преобразява и освещава от вътрешна красота, както ранните лъчи на слънцето осветяват върха на планината, когато ниско в долината е още тъмно. Тази светлина и скрита радост произтичат от честото пеене на „Алилуия”, от общата тоналност на великопостните служби. Онова, което ни се струва еднообразие, сега се превръща в мир; което в началото ни изглежда като скръб, сега възприемаме като първите движения на душата, завръщаща се към изгубената си дълбина. Това възвестява всяка сутрин първият стих от великопостното „Алилуия”.

„От ранно утро духът ми се стреми към Тебе, Боже, защото Твоите повели са светлина на земята”.

Скръбната светлина, тъгата на моето изгнание, на пропиления ми живот. Светлината на Божието присъствие и прошка, радостта от възродената любов към Бога и мира от завръщането в дома на Отца. С такова настроение ме изпълва великопостното богослужение, когато за първи път докосне душата ми.

Из „Великопостни беседи” | www.shmeman.ru

Превод: Радостина Ангелова

 Текстът е публикуван в Православие.бг