Коледа

Аве ИВАНОВА

КОЛЕДА Е:
светещи лампички, поклащащ се дядо Мраз с опасно високо кръвно, Джингъл белс, чиито тонове излизат вече и от кибрита, промоции, отекли от препускане нозе в търсене на златното подаръчно сечение между хубаво и евтино, учрежденски банкети, календарна благотворителност, но
Коледа е и:

ухаещи на канела и карамфил меденки, опечени през ноември, тайно ушити ботуши от червено копринено кадифе, глинени свещничета, измайсторени в час по керамика, картичка  от твоята небесна баба, изпратена, когато още е била земна, мирис на бор, мирис на сърмички, час за мълчалива благодарност, че още една година си жив, обичащ, обичан, миг на пропълзяваща гузност, че още една година  не си изпълнил с достатъчно смисъл, работа, радост и смирение.

Коледа е и време за спомняне:
че Бог съществува и в душите ни е неговото вместилище.
Че се раждаме и от този миг започва обратното ни лично летоброене от богове към човеци.
Че смърт няма, а само пауза до следващия път.
Че всички “мъртви” са с нас и да ги чуваме и четем е наше право – задължение, умение и сила.
Че Бог и Сатаната са двата пътя, които стоят на всяко кръстовище и с делата си ги избираме всяка минута. И така избираме себе си.
Че вярата носи упование. И упованието – вяра.
Че да избираш Доброто е ценност, не защото някой е казал така, а защото този избор те изпълва с чувство на радост. А чувството не лъже, разумът, както най-често наричаме колективните си предразсъдъци, е онзи, който забулва и подвежда.
Че ако дишаш леко, заспиваш блажен и се събуждаш усмихнат, значи улавяш знаците Му и следваш пътя Му/си.

Че “да не съдиш” означава да не забравяш нито Божествената същност на всеки, нито това, че всеки е на различно стъпало от собственото си пътуване към Бога.
Че злото, болестта, бедствието  вероятно съществуват, за да им се противопоставяме, а кое е онова противопоставяне, което  не минава през обединението?
Че прошката е най-трудното нещо на този свят и един живот рядко стига да се постигне пълнотата й, но колко израстваме, работейки над нея?
Че да си достоен човек, значи не просто да не правиш съзнателно лошо, а осъзнато и в будност да живееш дните си.

Че да мразиш, означава да си атеист и доброволно да се откажеш от опората на вярата – кого мразиш, щом всички сме едно?
Че да се жертваш е един от хитрите начини да манипулираш, насаждайки чувство за вина.
Че чувството за вина, заедно със страха са истинските врагове на живота. И не е страхът от Бога, който ни кара да сме добри. Той може само да ни кара да не сме лоши.
Че за да обичаш човек или Бог – а то е едно и също май – първо трябва да обикнеш себе си. А за да се обичаш, трябва да се харесваш – а за да заслужиш собственото си харесване и уважение е непрестанно действие.

Че за да си добър родител, трябва да си щастлив човек. Ерго – да се стремиш към щастие е вменено от Бог. И ако това е Волята му, значи най-важната ни задача е тази. От нея тръгва и в нея се връща всяка човешка енергия.

Голямо е изкушението да се влеем  в модерния хор на “всичко е материалност, кич и комерсия... – Коледата е индустрия и нищо повече”.  Няма да се поддам. Не ще се почувствам гузна и употребена, че някой използва нуждата ни от празник, ритуал, близост и тиха и свята нощ, за да постигне нещо си. Всичко е “... и нищо повече”. Само по себе си. Погледнато от удобния ъгъл.

От моя  ъгъл Коледата е “...много повече”. Зад всички  друсащи се червенобузи пластмаси, зад свинското и ракията, зад снега, превърнат в киша, зад цялата тази грозота стоят молитвата на всеки към Някого – да не е сам, да е нужен, приет и обичан, да открие собствения си смисъл, да даде някому смисъл, нежност и красота. Коледата е надежда. Благодарност за дотук и за нататък - за Коледите, които ни предстоят в един по-умен и буден свят. Който ни се явява насън. Но който съществува. Вярвам. Защото вярвам в Дядо Коледа. Дядото, който ни помага да носим един на друг дарове. Триста  шейсет и пет дни в годината.