Изборът на Бокова е срам за България и ЮНЕСКО

Явор Дачков

Евреите отстраниха кандидата, който се изказа срещу древни еврейски ръкописи. ЮНЕСКО си избра за шеф дъщерята на комунистически палач, която никога не се разграничи от престъпленията на баща си и общата им партия.

В първия си коментар пред БНТ, след като бе избрана за генерален секретар на ЮНЕСКО, Ирина Бокова каза: “Този избор двайсет години след падането на Берлинската стена е и признание за усилията, които посткомунистическите страни положиха за своята демократизация”. Нямаше да спирам вниманието ви върху избора на г-жа Бокова, ако не беше това нейно изречение, което ме накара да се замисля малко по-сериозно върху този факт. Някои биха го нарекли ирония на историята. Ирина Бокова оглави организация за културно сътрудничество, образование и мир и сама коментира този факт като признание на останалия свят към опитите Източна Европа да се раздели с комунизма.

Бащата на Ирина Бокова – Георги Боков, е установявал същия този комунизъм, като е избивал културния елит на българската нация след 9 септември 1944 година. На него и през ум не му е минавала идеята за културно сътрудничество и световен мир, когато с ботушите и шмайзера си е разбивал главата на Райко Алексиев – един от най-популярните български журналисти и интелектуалци (преди Девети едното не е изключвало другото). Близките на Райко Алексиев разказват, че тестисите и половите му органи буквално били смазани от ботушите на неговия мъчител. Той е загинал няколко дни след побоя в ужасни мъки, а убиецът му се е издигнал и дълго време беше главен редактор на “Работническо дело” и член на ЦК на БКП.

Съдбата на Райко Алексиев е споделена от още хиляди българи – писатели, учители, свещеници, банкери, едри и дребни предприемачи, музиканти, артисти, въобще цвета на българската нация, бих добавил – лицето, което е давало облика на тази нация. След като са ги убивали, Георги Боков и съпартийците му буквално са разграбвали имуществото им, като се започне от килимите в гостната и се свърши с бельото в гардероба. След това са се настанявали в домовете им, а някои от тази партизанска колибария дори са отглеждали прасета и кокошки в баните на апартаменти в центъра на София. Своеобразна българска културна революция. Освен че причини страдания на стотици хиляди хора, тя на практика прекъсна всички културни мостове на България с Европа.

Днес би трябвало да посрещнем с радост новината, че дъщерята на убиеца на Райко Алексиев е оглавила ЮНЕСКО. Ами не съм горд от това, че Бокова е българка и е станала директор на една, общо взето, безсмислена организация, но за това – малко по-късно. Сега бих искал да поясня, че не прехвърлям греховете на баща й върху нея самата. Тя не е отговорна за неговите постъпки, но е отговорна, че се е възползвала от всички предимства, които нейното семейство е получило след това убийство. Добро образование, луксозен живот и най-вече – неравен старт, предимство от няколко десетилетия пред останалите българи.

Една вметка – не съм сигурен дали образованието в МГИМО (Московския държавен институт за международни отношения) е добро, във всеки случай вероятността да излезеш оттам като сътрудник на КГБ е равна, ако не и по-голяма, от тази да излезеш добре образован. Но да продължим – за комунистическия елит нямаше Желязна завеса. Той държеше останалите в подчинение, но неговите представители пътуваха спокойно в този свят и се ползваха от духовните и материалните му постижения. Тук разправяха, че те са вредни и упадъчни и забраняваха на останалите да мислят и живеят свободно. Когато същият този елит реши, че Желязната завеса трябва да падне, натресе на така наречените обикновени хора така наречения преход. Една изключително сложна трансформация, за която никой освен червения елит не беше подготвен. При това в България тя премина с животинска жестокост под знака на ежедневна агресивност, диктувана от същия манталитет, който преди половин век налагаше старата система чрез насилие и кръв.

Да ми разправя Ирина Бокова, че е получила признание за усилия, е нахално. Точно тя никога не е полагала никакви усилия. Само защото баща й е утрепал с ботушите си един голям български човек (а може би не само един). Не съм чул Ирина Божкова да поиска прошка за греха на баща си и неговата партия. Чул съм брат й да се гаври с трагедията, причинена от семейството и партията му на други хора, споменавайки за някакви вина и някакви мезета.

Има нещо ужасно перверзно в тази история – бащите да избиват невинни хора с жестокостта на садисти, а децата им да ни говорят за мир, култура и разбирателство със заучени западни маниери. Пак казвам, не бива да съдим децата за престъпленията на родителите им, но е абсурдно, когато тези деца не само че не се разграничават от престъпленията на бащите си, но и цял живот се солидаризират с тях, а имат и претенции да ни бъдат ментори в новия демократичен свят. Не е толкова абсурдно обаче, че Бокова си намери място именно в ЮНЕСКО – една безсмислена организация, която години наред легализираше тоталитарните режими пред останалия свят. Неслучайно преди време САЩ и Великобритания я напуснаха с обвиненията, че пръска изключително много пари за безсмислено раздута администрация, която на всичкото отгоре се занимава с  комунистическа пропаганда. Великобритания се върна през 1997, а Щатите – едва през 2003 година.

Смешното е, че български политици, та дори и министърът на културата, започнаха да си правят тънки сметки за дебели културни проекти, а между другото, неефективността на тази организация може да се види от всеки, който е ходил до Несебър. Това, че този град бе сложен под егидата на ЮНЕСКО (звучи помпозно), не можа да го спаси от егидата на Митьо Очите и останалите български мутри, които го превърнаха в бетонен коптор. Това, което ЮНЕСКО можа да направи, бе да заплаши Несебър с изключване от своята егида. Ако това беше организация на място, би трябвало да не позволява подобни неща изобщо да се случват в нейните обекти, а не да ги констатира постфактум и да заплашва с изключване, защото самата тя не е предприела нищо преди това.

Впрочем освен ЮНЕСКО има още редица международни организации, чиято ефективност е доста съмнителна, но затова пък периодично около тях избухват скандали, свързани със сенчест бизнес, пране на пари и международен шпионаж. Бих дал пример със Световния съвет на църквите, който подобно на ЮНЕСКО разполага с огромен бюджет и администрация, но практически не върши никаква работа. Това обаче е тема за друг коментар, който засяга световната бюрокрация. Впрочем отдавна тече дебат за смисъла и съществуването на ООН във формата, в който е сега, но това са теми, които, за съжаление, все още са далеч от българските ни разговори.

Моят коментар беше предизвикан от изречението на Ирина Бокова, пък и от безкритичното веселие на българските медии, които привидяха в нейния избор пореден повод за патриотарски провинциални изстъпления. Не. Бокова не е Стефка Костадинова, ЮНЕСКО не е олимпиада, а чиновническите игри и политическите интриги, довели до избора на генерален секретар на тази организация, не са повод за никаква гордост. Смисленият дебат – и с това завършвам – би бил за ефективността на тези организации, а и за горчивата ирония на българската история, която ние все забравяме.